Имало някога, много някога, едно дърво. То било старо дърво и единственото нещо, което можело да прави било да скърца с клоните си. Около далечната скала, на която било пораснало, имало дълбоки пропасти, заради които никой не смеел да минава оттам. Затова дървото никога не било виждало хора, нито животни и не знаело почти нищо за тях. То нямало дори птици, каквито имали повечето други дървета. Само вятъра достигал до тук и си играел с клоните му – същият вятър, който някога довял семето му до това място.
Continue reading

Така като съм се настроил на депресирана вълна, реших че е правилният момент да публикувам едно-две от старите ми стихотворения. Мда, правилно прочетохте. Освен това съм настинал. Може би се питате, какво като съм настинал? Важно е, защото допринася за гадното ми настроение. В момента на писането на този пост от дясната ми страна има купчинка лепнещи, смачкани, сополести кърпички, а от ляво блистер с бонбони за гърло. Последните, освен че не помагат особено вече са и на привършване.
Continue reading

Днес благоволиха да ни връчат дипломите. Ура, ура. Съвсем не обичам такива събития. Вероятно защото на тях има твърде много хора. Също така и защото те карат да повярваш, че в момента се случва нещо много важно за живота ти.

Каквото и да е важното нещо, то вече се е случило през последните четери години. Не знам защо трябва да се обличам като Дарт-Вейдър, за да си го докажа. Поне добре, че робата ми отиваше (но не и шапката.)