Така като съм се настроил на депресирана вълна, реших че е правилният момент да публикувам едно-две от старите ми стихотворения. Мда, правилно прочетохте. Освен това съм настинал. Може би се питате, какво като съм настинал? Важно е, защото допринася за гадното ми настроение. В момента на писането на този пост от дясната ми страна има купчинка лепнещи, смачкани, сополести кърпички, а от ляво блистер с бонбони за гърло. Последните, освен че не помагат особено вече са и на привършване.

С две думи намирам се в състояние, в което никак не ми пука кой как би реагирал на моето творчество. Неодобрението би изглеждало дребен проблем на фона на това, което ми причиняват злобните микроби. Та, ето го първото:

Аз зная, ние сме очи –
Разумни, вечно дебнещи очи,
забравили за своите мечти.

Практични, златните очи,
в зеницте им им губят се съдби,
във мракът им заплита се живота.

A.Laskov, 2006

Мхм, според мен си е хубаво, но кой би повярвал на агонизиращ от остра настинка човек. Следващото ми се струва подходящо за настоящия момент. Сравнително добре описва текущото ми емоционално състояние. Него съм го публикувал преди време в един форум, но съвсем правилно е да си го има и при мен.

Проклятие и смърт-поквара,
проклятие обгръща този склон,
и слънцето се губи сред чукари,
и вятърът кънти без стон.

Проклятие – звучи отново тази дума,
желание лишено от подслон,
проклятие е крепост без основа,
проклятие вещае нов погром.

И мълния разстила се безшумно,
и дъжд без тропот вън вали,
проклятие – то кара ме да бягам неподвижно,
проклятие с което вятърът мълчи.

A.Laskov, 2006

Засега стига толкова. Няма да пускам всичко, което имам на веднъж, за тази цел трябва да развия и температура.