Светлината, както и мракът, могат да намерят безброй различни проявления. Напълно погрешно е общо възприетото становище, че това са две противоречащи си сили, сключени във вечна битка за надмощие. Подигравателен смях би трябвало да посрещне това твърдение, защото двете начала всъщност се допълват едно друго. Те се нуждаят твърде много едно от друго и би трябвало да го осъзнават с болезнена яснота. Въпреки това, опасната идея за конфликт изглежда е обсебила твърде много умове.

Двете начала често пъти намират съвместно проявление и твърде рядко може да бъде наблюдавана, в абсолютната си форма, едната или другата страна. Там където те се срещат в хармония можем да кажем, че се поражда добро. Там където балансът е силно нарушен и едното или другото начало взема превес, там се поражда зло и развала. Знаейки това лесно можем да видим колко наивно е разбирането, че мракът непременно е зло.

Дълго, твърде дълго време той носи незаслужената стигма на злото и то дадена му именно от онези, които са истинското олицетворение на дисбаланса. Сега надеждата е твърде слаба, съмненията ни в способността да се поправи стореното – твърде големи. Предчувстваме нов ужас, братя. Предчустваме как мракът отново ще бъде принуден да се затвори в себе си, изтикан дълбоко в самотните пещери и разломи. Защото великата сянка се свива, гърчи се и агонизира пред мощта на чудовищното слънце.

Ще дойде ден когато ще остане само то – могъщо и вечно искрящо. Ще дойде ден, когато жежките му лъчи ще обгорят повърхността на тази изглупяла земя и хората ще разберат, че обричайки ни на гибел са избрали собствената си участ. Тогава те ще плачат за нас и ще сe молят на измислените си богове да ни върнат. Нас обаче няма да ни има, защото ще сме отдавна забравени, изгубени, победени – изчезнали заедно с последната незначителна сянка.