Имало някога, много някога, едно дърво. То било старо дърво и единственото нещо, което можело да прави било да скърца с клоните си. Около далечната скала, на която било пораснало, имало дълбоки пропасти, заради които никой не смеел да минава оттам. Затова дървото никога не било виждало хора, нито животни и не знаело почти нищо за тях. То нямало дори птици, каквито имали повечето други дървета. Само вятъра достигал до тук и си играел с клоните му – същият вятър, който някога довял семето му до това място.

Тези неща обаче не му пречели, защото било свикнало да слуша песента на вятъра, скърцането на собствените си клони, тропотът на дъжда по листата си. Всъщност то било едно щастливо дърво и не мислило, че вятъра е бил несправедлив към него, когато му е избрал това място.

Един ден на скалата му се покатерило някакво странно същество – някакво момче. Дървото много се притеснило, но тъй като корените му били вкопани дълбоко в стръмната скала, дори не можело да помръдне. Успяло единствено да изскърца с клони.

– Ама че, смешно дърво си ти – казало момчето, след като го огледало – По-грозно от теб не съм виждал.

Досега никой не бил виждал дървото и тъй като то не можело да се огледа само, решило че наистина е грозно. Изведнъж му се приискало да си скрие от погледа на момчето. Станало му тъжно защото според него момчето било красиво. Дърветата обичат да имат красиви неща покрай тях, но само ако те самите са красиви. Засрамено от себе си, това дърво напразно опитало да се прикрие с клони, които по-скоро биха се счупили отколкото да се огънат.

– Освен, че си грозно си и безсмислено – продължало красивото момче – Растеш тук, на това забравено място, където никой няма да те види. Един ден ще изсъхнеш и тогава все едно никога не си се раждало.

Досега никога не му било хрумвало, че ще се случи това. Разбрало обаче, че е истина.

– Нещо повече – допълнило красивото момче – Плодовете, които растат по клоните ти също са безполезни. Тъй като наоколо има само скали, вероятно от тях никога няма да успее да поникне ново дърво.

Скоро след това момчето съвсем загубило интерес и си тръгнало. Дървото никога повече не видяло това същество, но всеки ден си спомняло за него.

Спомняло си, когато клоните му започнали да съхнат и вятъра ги окършил един по един. Спомняло си, когато останало почти без листа. Спомняло си, когато изгнилият му ствол се сринал в пропастта и единствено дълбоко в корените му останала искрица живот.

Там, вдълбан в скалите, този живот продължавал да съществува дълго време, пазейки в себе си един единствен спомен – за онова момче, единственото което някога е стигало до забравената скала. Дълго, защото едно дърво не може да умре лесно и бързо. То само може да скърца с клони.